Журналът : Козовете на съдбата

На вашите екрани - картите на Райдър Уайт, класиката в колодите Таро.

Има нещо мистериозно в тези шарени картончета. Весели такива, пъстроцветни, карат те да очакваш детска приказка, а всъщност те разочароват - защото са сериозни, като диаграма на ядрен реактор или еволюционна схема на земноводни организми... Днес събираме козове на белот, а някога всяка отворена карта е преобръщала животите на хиляди хора. Днешните пасианси са далечно ехо от първоначалната функция на картите - не забавление, а инструмент за поглед навътре към душата и напред във времето. Пълководци, императори и кралици са се допитвали до придворните си картогледачи, когато им предстоели важни решения. Една карта може да съдържа в себе си толкова много информация, че да не ти стигне цял живот да я разбереш напълно. Най-опитните в занаята са рисували собствени колоди, в които са вплитали нови значения. Какво ли е предсказал мърлявият монах Распутин на Иван Грозни?

Първите карти Таро – много преди новата ера някъде в Египет. Казват, че древните жреци кодирали в тях цялото си езотерично познание и само малцина може ли да го разкодират. Това, разбира се, е било, преди да се появи филмът "Хакери" - сега вече нищо не може да остане закодирано повече от 24 часа. Дори Windows Vista. Възможно е всъщност някоя примитивна версия на картите да се е родила още в праисторическите пещери, веднага след като са се появили архетипите като начин за обобщение и обяснение, а въгленът и каменната стена - като средство за художествено изразяване...

Но да не се върнем на самите карти. 52-те карти в стандартната съвременна колода са нещо като далечен и доста скучен племенник на абсолютно изперкалата оригинална Таро колода. Дамата, купата, валето се базират на Жрицата, Бокала и Пажа. Жокерът е Глупакът. The fool of fate, нали се сещаш. Ако решиш да се заровиш в значенията, етимологиите и подтекста на всяка карта, от фанатизирането и загубата на постмодерния ти циничен реализъм те делят броени часове.

За мен като лаик най-интересна е линията на покриването на античните езически значения със средновековна християнска символика. Отваряш карта - хоп, дървена карета. Такава, някаква обикновена, и пред нея две хрътки се помотват. Победа и успехи значела тази карта. Как тези две красиви кучета биха могли да теглят подобна каручка? Отговорът е в стил "Туин Пийкс" - кучетата не са това, което са. И каручката също. На картинката всъщност виждаме римски пълководец, който влиза в Рим на златна колесница, теглена от два жребеца, след бляскава (кървава?) победа. Сега като че ли победата се вижда по-добре, да.

До красотата и богатата символика на картите прибягват любимите ми Роджър Зелазни и Стивън Кинг. В "Хрониките на Амбър" Зелазни представя картите като начин за докосване до изобразените на тях хора и места. Когато многотомното издание излиза на пазара, едва ли някой не предполага, че само след двайсетина години наистина ще си говорим с хора, чиито изображения виждаме пред нас на картинка - Skype, 3G, безплатни Google телефони, такива неща. Стивън Кинг пък "предсказва" бъдещето на Стрелеца, търсещ Тъмната кула, със седем карти, съвсем истинско гледане на Таро. Интересното е, че и двете произведения са ужасно дълги. Явно няма как да събереш дори няколко карти в по-малко от хиляда страници.

Иван Гинев, 16 март 2007