Журналът: Въча
Днес Нора ме попита дали в момента не бих искал да бъда в Созопол. Отговорът ми беше отрицателен... не успях да измисля защо. Само че докато разглеждах архивите от снимки тази вечер, разбрах къде искам да бъда.
Язовир Въча. Българската версия на Плажа на Алекс Гарланд. Неземно красиво място, някъде в Родопите, някъде преди Девин. Хотелче с много дървения и бели стени. Тераси с гледка точно като на снимката. Ей там, в далечината се вижда и криволичещият път. На него знаците са адски верни: "падащи камъни" означава точно това – вероятност някой камък да ви тресне задното стъкло.
Има и други забележителни моменти в пътуването. Например денонощните строителни работи, които текат в урвата далеч под вас. Ако нощем минете по пътя и се загледате надолу, ще видите огромни жълти машини с ярки прожектори вместо фарове и десетки хора, които разширяват язовира, строят противоядрено убежище, търсят заровен космически кораб или нещо подобно.
И, разбира се, светофарът насред нищото, който всъщност служи за нещо, но така и не разбрах какво.
Или единствената чешма с естествено газирана вода в Михалково, китно селце встрани от пътя. Мирише неповторимо, няма начин да не откриете извора. Бутилираната вода, която продават под това име в София, е фейк, заклеам се.
Както казах, Въча е като Плажа. Можеш да стигнеш лесно, но за всеки пътят е различен.